Кабинет по хипноза, хипнотерапия и трансперсонална психотерапия

Сп. “Инсайт” бр. 2/2005 г.

ПРИЛОЖЕНИЕ НА ИНТЕНЗИВНОТО ДИШАНЕ (ПНЕВМОКАТАРЗИСА) В ПСИХОТЕРАПИЯТА

Д-р Димитър Тенчев

"Дишането е ключът към разкриването на мистерията на живота."
Лама Анагарика Говинда

“Някой ми го показа и аз го открих сам.”
Лу Уелч

В наши дни е общоизвестна връзката между дишането и състоянието на съзнанието, както и взаимообусловеността на тези два процеса. Всеки човек може да забележи очевидната разлика в моделите на дишане при силни емоции или при спокойно релаксирано състояние. При негативни емоционални състояния, като страх, гняв или агресия дишането става забележимо учестено, повърхностно и неритмично. Това е съпроводено с вегетативни реакции като зачервяване на лицето, изпотяване на дланите, учестен сърдечен ритъм, конвулсивно свиване на пръстите на ръцете и контрахиране на мускулите в тялото - кластер от симптоми, които се асоциират с изпитвания от организма стрес при споменатите емоции, дефиниран като реакцията “борба или бягство”. Противоположен е ефектът, когато индивидът е в състояние на дълбока релаксация, умиротворение и вътрешна радост, които могат да се индуцират например чрез хипноза, автогенен тренинг, медитация или да възникнат спонтанно при наблюдаването на красива природна гледка , при слушането на релаксираща музика или звуци на природата. В тези случаи дишането става от само себе си по-забавено, по-дълбоко и ритмично. Сърдечният ритъм, който частично се повлиява от дишането също забавя своята честота, може да се изпита приятно усещане на затопляне по кожата и в областта на слънчевия сплит, мускулите се отпускат.

Буквално от хилядолетия е известна и обратната корелация – влиянието на дишането върху съзнанието и в частност предизвикването от определени модели на дишане на променени състояния на съзнанието (ПСС). В исторически план са се наложили като основни дихателните техники във вече станалите известни на запад практики като хатха и ащанга йога, в които е развита до съвършенство стройна система от дихателни упражнения, наречена пранаяма; сото дзен, тхеравада и ваджраяна будизма; суфистките и даоистки практики; индианският шаманизъм. По индиректен начин се повлиява на дихателния ритъм и чрез религиозният стил на пеене, каквито са повтаряните мантри в хиндуистките бхаджани и киртани, монотонното и забързващо ритъма си с възникване на транса шаманистко пеене, суфистките напеви, дълбоките и тържествени псалми, характерни за християнската, в това число ортодоксална традиция.
Петдесетте и шейсетте години на миналия век се характеризират с мащабната инвазия от Изтока в западния свят на изброените, както и на други духовни течения и практики, включващи и развитите през вековете дихателни техники. Преоткриват се “пътеките” на нативни за западните земи традиции, каквито са паганизмът и пътят на толтеките. Това съвпада с времето, когато започва преосмисляне на ценностите в западното общество и бунтът на младото поколение срещу наложилите се консуматорски порядки и утилитаристичен стил на живот, което кулминира в края на 60-те и началото на 70-те години с движението на “децата цветя”, по-известно като хипи вълната. Това е епохата, която бележи бумът на синтеза и разпространението на психеделични вещества, най-известното от които е ЛСД. Важно е да се отбележи, че приемането на ЛСД не е монопол на хипитата. Прилагането и изучаването на ефектите му са обект на научен интерес особено в областите на философията, психологията и психотерапията. Видни творци и учени по това време като Олдъс Хъксли, Джон Лили, Станислав Гроф и др. провеждат многобройни експерименти със себе си и наблюдения на ефекта на “чистия Сандоц” върху други хора, изследвайки ПСС и поставяйки началото на картографирането на по-фини и неуловими сфери на човешкия опит, свързан с вътрешните светове на собственото съзнание и базиращ се на индивидуалните емпирични преживявания. Установява се, че тези преживявания се съпровождат с драматична промяна на дишането, което е по-дълбоко, по-учестено и непрекъснато през времето, в което се наблюдават феномените на ПСС.
Движението “Свободно дишане” се заражда през 70-те години на ХХ век и води началото си от Станислав Гроф и Ленард Ор. Двамата независимо един от друг и приблизително по едно и също време разработват дихателни техники много наподобяващи една на друга по своята същност (интензивно, дълбоко и непрекъснато дишане) и цел – предизвикване на изменени състояния на съзнанието. Първият е основател на холотропното дишане, което става фундамент в практиката на трансперсоналната психотерапия, а втория на уникална за времето си дихателна система, наречена ребъртинг (rebirthing), чиято цел е повторно преживяване на родовата травма и трансцендентален опит, недостижим при нормално дишане. При прилагане на тези модели на дишане човек може да изпита ПСС, които са преходни, (траят докато се прилага дихателната техника и/или непосредствено след това) и физиологични.
Съществуват различни способи за предизвикване на ПСС. Визирайки дишането, базисни промени в съзнанието и начина на възприятие могат да се предизвикат инициирайки една от двете крайности в скоростта на дихателния процес – хипервентилация, породена от интензивно и дълбоко дишане или продължително задържане на дъха (хиповентилация). При холотропното дишане и ребъртинг се цели предизвикване именно на хипервентилация. Двете техники се различават най-вече по степента на достиганата хипервентилация. Различен е и начинът на възникването им в исторически план.
Станислав Гроф е принуден да търси алтернативни методи на лечение след забраната за ползване на ЛСД за психотерапевтични цели в САЩ. След години на проучване на измененията на физиологичните процеси под въздействието на ЛСД той започва да възпроизвежда целенасочено дихателните схеми на пациенти, достигнали променени състояния на съзнанието в резултат на приложени високи дози ЛСД. Установява, че преживяванията и ефективността на терапията чрез пневмокатарзис (интензивно дишане) са близки до тези на индивидите, третирани с ЛСД.
Ленард Ор от своя страна достига до подобен модел на дишане след като наблюдава промените в дихателния ритъм, които се появяват спонтанно при продължителен (от порядъка на часове) престой във вана, пълна с топла вода. Променените състояния на съзнанието, които достига, в началото обяснява с въздействието на топлата вода върху тялото, която според него много наподобява вътреутробната среда. Преживяните многократно през годините родова травма и различни трансперсонални опитности в тези условия той успява да възпроизведе отново върху себе си и стотиците си ученици и извън водна среда, като повтаря моделът на ускорено, дълбоко и непрекъснато дишане, който се поражда от само себе си при продължителен престой в “ембрионалната” среда.
Както споменахме, приликите във възпроизвежданите дихателни модели на двата метода и произтичащите от това ефекти са значителни, поради което в литературата често се обединяват в названието “свободно дишане”, към което може да се причисли и вайвейшън (vivation)–дихателна техника много наподобяваща ребъртинг и водеща началото си от него. По тази причина и поради личния ми опит в практикуването, преподаването и прилагането на ребъртинг в психотерапевтични сесии и семинари, в тази статия ще се спра на същността, най-често възникващите реакции, спектърът на приложение и за кого може да бъде от полза тази дихателна техника.
Името ребъртинг произлиза от английската дума rebirth (прераждам се, възраждам се). Причините поради които Ор дава това название са две. На първо място този дихателен модел много често води до повторно преживяване на собственото раждане на практикуващия (респективно родовата травма), което по естествен път завършва с чувство на релаксация, спокойствие и освобождаване. От друга страна практикуването на ребъртинг е променило живота на много хора из основи, култивирайки по-позитивно световъзприятие и очертавайки нови, по-креативни цели и перспективи. По тази причина се говори за прераждане и в по-фин и метафоричен смисъл – да започнеш живота си отначало с ясни цели, които произлизат от вътрешните ти потребности и търсения, да се отърсиш от предразсъдъци и вменени ценности, които никога не са били част от теб, но недоловимо и постоянно са ти били налагани от непосредственото обкръжение, от социалната среда, в която живееш, неосъзнато приемайки ги за свои. Ако трябва да се резюмира основната цел на ребъртинг, тя съвпада изцяло с търсения ефект на другите течения и техники на трансперсоналната психотерапия – да се разкрие пред човека целия му нереализиран и блокиран до момента поради различни причини потенциал, което да го направи по-щастлива, по-богата и пълноценна личност тук и сега.
За чисто практическото усвояване на техниката и безпрепятственото й прилагане са достатъчни няколко сеанса. Тук няма да се спирам подробно на техническата страна на ребъртинг, само ще спомена трите водещи елемента, които не бива да се забравят по време на самото дишане:
1. Дишането е ускорено, дълбоко и непрекъснато. Не трябва да има дори минимална пауза между вдишване – издишване и издишване – вдишване.
2. Вдишването се прави с усилие, форсирано, докато издишвания въздух трябва да излиза сякаш от само себе си, под натиска на гръдния кош и диафрагмата. Така се осъществява енергично, контролирано вдишване и релаксирано, свободно от волева намеса издишване.
3. Издишването е приблизително два пъти по-дълго от вдишването. Подобна пропорция се наблюдава по време на сън, въпреки че тогава ритъма на дишане като цяло е значително по-бавен.
Моделите на свободното дишане са предназначени за освобождаване на последиците от родовата травма, която е следствие на стреса, преживян по време на раждането (физически – свързан с механичната травма от преминаването на плода през родовия канал и драматичната промяна на биохимичните показатели по време на самото раждане, както и след “откъсването” на детето от майчиния организъм и психологически – свързан с отношението на родителите към бременността). Това е началната точка, в която се губи целостта на възприятието и се поставя началото на фрагментацията на съзнанието и произтичащата бинарност в интерпретирането на света: добро и лошо, правилно и погрешно, черно и бяло, като при правенето на тези интерпретации се губят нюансите между полюсите и контекстуалните особености на преживяването. С течение на времето, образно казано, се образува капсула, обвивка около интерпретираните като негативни мисли, спомени и преживявания. Тази обвивка възпрепятства достъпа на ума до съответните области от съзнанието, (механизъм, познат като репресия), породен от желанието ни да се освободим от усещането на различни негативни емоции като срам, страх, неприязън, гняв, болка или тъга, които се изместват в подсъзнателния ум и наглед изчезват от паметта на индивида.

В резултат на тази фрагментация:
1. Има загуба на огромни количества енергия, която се използва за създаването и поддържането на “капсулирани” структури от негативен опит, изместени в подсъзнанието.
2. Стеснява се полето за избор. Колкото са по-големи фрагментацията на съзнанието и натрупания негативен опит, толкова повече се ограничава полето на избор в различните житейски ситуации. Те се свеждат от индивида до подобни вече преживяни ситуации, маркирани с негативен заряд, които го карат да реагира идентично и предсказуемо, без да взима под внимание големия набор от възможности, които предоставят новосъздадените условия.
3. Появяват се отклонения във функциите на отделните клетки, тъкани и органи, които могат да преминат от латентна в изявена форма на заболявания с психосоматична генеза.
4. Потисканите на подсъзнателно ниво мисли, спомени и преживявания продължават да оказват влияние върху действията и поведението на индивида и се преживяват под формата на неидентифициран страх, тревожност, конкретни фобии, паническо разстройство, прояви с неврастенна и неврозна симптоматика и др.
Предмет на терапията чрез пневмокатарзис става всяко нарушение в равновесието на живота на човека на физическо, психоемоционално и социално ниво като следствие на една базисна причина–загуба на цялостността на съзнанието, респективно неговата фрагментация. От гледна точка на трансперсоналната психотерапия тази загуба на равновесие не е нещо лошо или неправилно, което трябва да бъде елиминирано или потискано самоволно, а ситуация, която по креативен начин може да бъде трансформирана и използвана като отправна точка за развитието на личността. Дисбалансът в съзнанието, който не е осъзнат и преработен става източник на конфликти на изброените по-горе нива. Независимо от техниката, която се използва за да бъде достигната нова точка на равновесие, задължително условие за постигане на устойчивост на това равновесие е възвръщането на целостта на съзнанието, пълната интеграция на негативния опит, причинил фрагментацията, балансирането на конфликтиращите фрагменти и сливането им в неделима цялост от по-висок порядък.
Посредством емпиричния опит, натрупан в резултат на провежданите вече три десетилетия опити със свободно дишане с хиляди хора по цял свят, се потвърждава наблюдението на Вилхелм Райх, че психологическите съпротиви и защити използват механизма на ограничаване на дишането, което е автономна функция само по себе си, но може да бъде повлияно и волево. Интензивното непрекъснато дишане, каквото е и ребъртинг, се явява естествен механизъм за отслабване на психологическите защити, води до разширяване на съзнанието, което получава достъп до стари образи и емоционални състояния, потиснати и капсулирани в подсъзнанието. Поддържането на този дихателен модел достатъчно дълго (един час или повече), води до състояния, при които процесите на потискане намаляват и капсулираните образи биват реконструирани и интегрирани, губейки своя негативен заряд.
Начинът на протичане на различните сеанси се различава както при отделния индивид, така и при различните хора. Въпреки това “симптомите”, които се появяват при продължително практикуване могат да се сведат до някои универсални прояви. Поради изключително богатата им гама и многообразие ще спомена някои от по-често срещаните от тях в хода на сеансите.
В по-редки случаи свободното дишане още от самото начало може да доведе до дълбока релаксация, изживяване на чувства на умиротвореност и благополучие, любов и емпатия, вътрешна интеграция и свързаност с външния свят и събития. Изживяването на това състояние е само по себе си целебно и трансформиращо.
Много по-често ускореното непрекъснато дишане е придружено от интензивни емоции, вариращи по сила и продължителност и различни психосоматични прояви. Общата тенденция е след определен времеви интервал да се развива напрежение в мускулите на различни части от тялото, като най-рано то се проявява в ръцете и около устата, което илюстрира блокираните средства за комуникация с другите хора. Това напрежение е различно по сила и субективно може да се усети от приятно изтръпване и “иглички” по кожата и в дълбочина до преходни тетании на определен мускул или група от мускули, които са проява на “замръзнали” в тялото емоции и психотравми под формата на определени стереотипни модели на мускулно брониране. Тези тетании са особено плашещи за практикуващите в началото. Лично аз успях да ги преодолея едва след участието ми в ребъртинг тренинг за преподаватели. На въпроса ми какво да правя с възникващите болезнени контрактури в ръцете (тип “акушерска ръка”), които стават честа причина за прекъсване на индивидуалните ми сесии Ленард Ор ми отговори: “ Това е едно от най-често срещаните препятствия за занимаващите се с ребъртинг. Трябва да се пребориш със страха си от самите тетании и те ще изчезнат незабелязано, както са се появили. Те са изявения ти страх от промяната. Просто продължи да дишаш”. Още на следващия сеанс, на който той коригираше ненатрапчиво модела ми на дишане успях да ги преодолея и изпитах невероятното усещане на освобождаване и последвала дълбока релаксация и вътрешен покой. Тетаниите може да обхванат заедно с ръцете също и стъпалата и краката (карпо-педални спазми), гръбните мускули, мускулите на корема, понякога лицевата мускулатура. Чрез изявените спазми и контрактури организмът вади на повърхността вкорененото с годините напрежение, което се освобождава чрез периферен разряд и е последвано с описаното чувство за релаксация и покой.
Напрежението също така може да бъде освободено чрез отреагиране и катарзис, които се съпътстват с интензивни телесни движения, треперене, тикове, кашляне , повдигане, неудържим смях, плач или викане и др. В тези случаи сеансите протичат с богата двигателна активност. Интерес представлява спонтанното заемане на утробна поза при някои от практикуващите. Други са напълно неподвижни и въпреки това могат да имат дълбоки и интензивни преживявания.
В голяма част от случаите могат да се идентифицират биографични, перинатални или трансперсонални източници, които стоят зад изявените психосоматични прояви.
В заключение ще кажа, че спектърът на приложение на свободното дишане е необятен, доколкото той е насочен към всеки човек. При болния то може да помогне за достигане до причините на проблема и разрешаването му на емпирично ниво, при здравия да се превърне в своеобразна хигиена на душата, в средство за намаляване на стреса, превенция на психосоматичните дисфункции и лечението им още в латентен стадий. За всеки човек то може да бъде важна стъпка по пътя на себеоткриването и реализацията на пълния му потенциал.
Участниците в сеансите и семинарите, които провеждаме в България доказват универсалността на техниката, ползата от нея, безопасността и високата й ефективност. Личните им преживявания и реализираният ефект допринасят за обогатяването на чисто практическия опит на всеки един от нас. 1.В края на 60-те години са правени опити с ЛСД и в клиниката по психиатрия към МА – София със студенти по медицина на доброволен принцип.
2.Обединяващият термин “свободно дишане” е въведен през 1989 г., но самите техники се зараждат и развиват през 70-те години. Терминът може да визира всяка от изброените техники или всички заедно поради сходните принципи и достигани модели на дишане.